Българи

Периодът от VII-VIII век има основополагащ характер в основата и развитието на средновековна България. Българското ханство възникнало след успешната българо-византийска война от 680-681г и негов пръв хан бил Аспарух (680-701). То било най-трайното “варварско”, политическо образуване в Европейския югоизток, появило се след Великото преселение на народите. Българското ханство било изградено от славянски и български племена на конфедеративни принципи. В края на VII век в Македония се появила още една България - тази на Куберовите българи.

Постепенно Българското ханство се наложило като основна сила на Балканския полуостров. При хан Тервел (701-718) държавата значително укрепнала и успешно вплела своята политика с тази на великата Византийска империя. През 718г. Тервел отблъснал арабите от стените на Цариград, спасявайки цяла Европа от мюсюлманско нашествие. През следващите десетилетия на българския престол се сменили редица много способни владетели с изключителни държавнически умения. Това била династията на Хан Крум (803-814), която управлявала до падането на България под византийско робство (Омуртаг, Маламир, Персиян, Борис, Симеон I, Петър I). Под управлението на тези владетели Българското ханство се превърнало в типична средновековна монархия. То се отличавало от другите големи европейски държави единствено с религията си. Тази разлика била премахната с покръстването на българите от княз Борис I-ви (852-889) през 865г.

Специална единица: Жрец на Тангра

Бонуси:

Франки

Франките са група германски племена, които идват от Фризия и се заселват в късната Римска империя като федерати. Те установяват трайна държава на територията на част от съвременните Франция и Германия (Франкония), образувайки историческото ядро на тези две страни.

Първите сведения за франките се отнасят към III век. Тогава възникнал този съюз от западногермански племена, обитаващи териториите до рейнската граница на Римската империя. Около 358 г. вече съществували два франкски военноплеменни съюза: рипуарски и салически. През 30-те години на IV в. салическите франки, използвайки затрудненията в империята, увеличили територията си до р. Сома. При Хлодвиг (481-511) франките разбили римския наместник на Галия Сиагрий в битката при Соасон през 486 г. През 496 г. Хлодвиг и семейството му били покръстени и християнството станало официална религия сред франките. Той издал и нареждане да бъде направен запис на обичайното право. Наследниците му също се стремели да копират римските институции, за да легитимират властта си, а Карл Велики дори бил провъзгласен за император от римския папа. Франкското кралство е и единственото варварско кралство, което оцеляло и дало началото на съвременната едноименна европейска държава.

Франкската държава претърпява множество последователни разделения. Тъй като у франките липсва усещането за res publica (Република), те разглеждат държавата като част от своята частна собственост и съгласно обичая я разделят между живите си синове. Тази практика обяснява донякъде трудностите при точното описание на датите и физическите граници на франкските кралства и владетелите на отделните части. Намаляването на грамотността при франкското управление усложнява проблема — от тях са останали малко писмени сведения. Като цяло две династии управляват Франкското кралство — първо Меровингите, а след това Каролингите.

Специална единица: Алебардист

Бонуси:

Германци

Към средата на X век на една изконно германска династия - Саксонската, е предопределено да възвърне блясъка на римската корона и духовния престиж на признат от всички християни общоевропейски хегемон. След разпиляването на неколцина преходни амбиции и претенции за посвещаване в императорско достойнство, второто по същество религиозно посвещаване в титулатурата „Imperator et augustus“ се постига от най-блестящия представител на саксонската династия, Ото Велики (912-973), син на Хенрик I. Ото I., съвсем справедливо наречен Велики, в ред отношения може да се сравнява с фигурата на самия Карл Велики. Забележителният саксонец приема имперската корона от ръцете на Папата през 962 г. и разширява пределите на източно-франкското кралство (Германия) до невиждани дотогава размери, опрян както на произтичащото от високата титла право на върховен суверенитет върху всички християнски народи, така и върху силата на германското оръжие. Неговата родина - Саксония, е разположена в сърцето на германската народностна общност, и дори само по силата на този факт „Империята на Римляните“ мислено се превръща в германска власт, а властта над германците - в приемственост на римските държавно-творчески традиции.

Така вследствие способностите и енергията на германските племенни предводители средновековната германска държавност се превръща в нещо повече от обикновено варварско кралство, възникнало върху руините на римската империя, и на Германия, а не на Франция, предстои да извърши едно великолепно продължение на римското държавно и политическо наследство. Ритуалът на помазание на Карл Велики е подет и превърнат от Ото Велики в своеобразна културна норма и държавно-правна традиция. Посвещаването на германските крале в имперско достойнство се състои от: тържествена литургия в папската базилика Св.Петър, помазание в присъствието на висши духовни и светски сановници, както и коронясване с короната на римските императори от ръцете на римския първосвещеник - единственият законен пазител на символите на Вечния град и Римската империя.

От този миг нататък благословията на Римския престол - най-високата и авторитетна духовна институция сред християните, по един незрим и дълбоко символичен начин преобразява краля на германците от владетел на един отделен народ в законен наследник и правоприемник на „световната“ Римска империя, и поне на теория - във върховен светски повелител и покровител на всички християнски народи. Този ритуал на практика ознаменува единението на светската и духовната власт в постигането на мир на земята като предпоставка за спасение на душите. Чрез римския папа в качеството му на „наместник на Христос на земята и приемник на апостол Петър“ германският крал получава своеобразна „небесна“ санкция да покровителства, брани и воюва в името на християнската религия, като невинаги изречените, но винаги мислените очаквания на римския първосвещеник към него са: „това, което църквата не може да завоюва със силата на едното свято слово, ти трябва да постигнеш със силата на своя меч!“. В светлината на тази претенция тържествената литургия, ритуала на миропомазание и посвещаване в императорско достойнство имат своята цена, и тя носи не само и не непременно оптимистични перспективи.

Специална единица: Тевтонски рицар

Бонуси

Готи

Готите са номадско племе с германски произход, което е населявало Централна Европа. Счита се, че това е било за известно време преди да се насочат на изток и да подчинят част от прароднините на славяните.

Готите били единна народност, спомената в няколко източника отпреди III век, когато явно се разделят на остготи и вестготи. Двете племена имали много общи черти, и най-вече — почитта към бога, когото римляните оприличили на Марс (вероятно нордическия Тир). Това разделение и преселението на западните готски племена в римската провинция Дакия било естествен резултат от струпването на народи в Причерноморието. Там остготите създали обширно и мощно кралство, а техните съперници гепидите им станали васали.

Възходът на хуните около 370 г. довел до подчиняването на остготите. Това вероятно подтикнало вестготския водач Фритигерн да предприеме преселване през Дунава, и било причина за самоубийството на остготския владетел Ерманарих през 378 г., за което съобщава Амиан Марцелин. Според „Гетика“ на Йорданес, този Ерманарих живял 110 години.

През следващите десетилетия готите живели на Балканите заедно с хуните, превръщайки се в поредните техни подчинени. Въпреки множеството опити да отхвърлят господството им, фактът че хуните си служили с конница в битките давал забележителни резултати във всички техни битки. След смъртта на хунския владетел Атила (някои историци смятат, че Атила е с прабългарски произход, изхождайки от факта, че е споменат в „Именник на българските ханове” като Авитохол и също така, че прабългари участвали активно в хунските набези в Европа), готите успели да се освободят. Това станало след успешните сражения срещу синовете на Атила през 454г. водени от Теодимир.

След този успех, вече свободни, готите се настанили в Панония и влезли в първите си контакти с Византийската империя. Остготите изиграли същата роля в Източна Европа, каквато техните предци в Западна векове преди тях.
Най-прочутият остготски владетел е Теодорик Велики, който е роден скоро след битката през 454г. Той прекарва детството си в Константинопол (Византия) като заложник, където получава много добро за времето си образование. Историята показва, че владетелите обучавани във Втория Рим показват забележими политически и дипломатически успехи (такъв пример е и Симеон Велики, управлявал България в периода 893-927г.). Теодорик води през цялото си управление двойствена политика спрямо империята – в един момент е неин съюзник, а в следващия – смъртен враг. Един от най-големите му военни успехи е покоряването на Далмация, Сицилия, Италия и земите на север от нея. По това време отново настъпило обединение на вестготи и остготи. Владенията им стигали чак до Испания, а Теодорик станал дори регент на кралството Тулуза.

Голяма суматоха настъпила след смъртта на доведения син на Теодорик, в следствие на което били загубени много земи. Тулуза преминала във владенията на франките. Като цяло успехите на Теодорик били много големи – обединение на готите, утвърждаване на позициите в Западна Европа, което той постигнал не по варварски стар маниер, а по съвсем цивилизован. Той успял да постигне всичко това дори без така желаните императорски титли от римските владетели. Двете съвсем различни цивилизации живели рамо до рамо, съвсем независими една от друга.

След смъртта на Теодорик, вестготите и остготите отново се разделили. Разклатените позиции на остготите в Италия дали отражение върху развоя на събития. По това време във Византия управлявал Юстиниан I (527-565), чиято цел била да сложи ръка на възможно най-много земи, принадлежали на Римската империя.Империята изпраща най-опитния си командир Велизар да нападне остготите, като в същото време, надявайки се да ги сплаши, им предлага да й предоставят половината от богатствата си, за да запазят независимостта си. Остоготите спечелили Велизар на своя страна, което вбесило Юстиниан. В същото време обаче, Византия била подложена на тежки нападения от иранците, идващи от изток и се наложило разправата с остготите да бъде поверена на доверения помощник на Юстиниан - Иван. Когато той пристигнал в Италия, разбрал, че обстановката се била променила драстично. Начело на остготите бил брилянтният командир Тотила, който за съвсем кратко време възстановил властта си над цяла Северна Италия и дори отдалечил Византия още повече от Рим. Юстиниан сменил Велизар с по-доверен човек и в резултат Тотила бил убит в битката от 552г., а неговите наследници също търпяли поражение след поражение.

Видин, последният известен участник в готската армия, опитал да възстанови войската с помощта на франките през 550-те години. Успехът на въстанието бил временен - Видин бил заловен и заведен в Константинопол за да получи своето наказание през 561 или 562г.

С тази последна загуба, името на остготите изчезнало. На практика готите били обречени още след смъртта на Теодорик. В Италия те били запомнени като завоеватели и силни владетели от миналото, докато в Испания готският елемент останал и в модерното общество и никога не бил забравен.

Бонус!
Легендата за вестготите: Вестготите били затрити с измама от страна на римляните. След смъртта на последния им владетел, единствени наследници били двете му дъщери. Едната от тях била с особени достойнства и изключително умна, но била влюбена в римлянин, което ѝ коствало живота. Тя била сварена в банята от собствената си сестра, която била особено хитра. Този ужасяващ случай бил използван от римляните и както гласи легендата готите били избити „за една нощ” – всички мъже били убити, а жените и децата отнесени от викингите. С това се сложило край и на западната готска цивилизация.

Специална единица: Хускарл

Бонуси:

• 10% по-голям добив на желязо
• 10% по-евтина пехота
• 10% по-голям капацитет на складовете

Византиици

За начало на Византия историците приемат различни дати, като се започне от разделянето на Римската империя от Теодосий I през 395 г. между синовете му на Източна Римска империя с център Константинопол и Западна Римска империя с център Милано (по-късно Равена), и се стигне до управлението на Юстиниан I (527-565 г.), тъй като преходът между различните политически, социални и културни институции на Римската и Византийската империи е сравнително плавен.

Оформила се през епоха на варварски нашествия и разрушения, империята през цялото си съществуване живее със самочувствието на единствена и универсална християнска държава, превъплъщение на Божието царство на земята. През първите си векове Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните варварски племена, като единственият и сериозен противник е Персия. По това време (V-VII век) тя владее Балканския полуостров, Мала Азия и страните по източното Средиземноморие — (Сирия, Палестина, Египет). През 527 година император става Юстиниан. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в най-добрите ѝ години. За целта през 533-534 година войските му завоюват намиращото се в Северна Африка Вандалско кралство. В периода 535-555 година е завладяно и Остготското кралство след упорита съпротива от негова страна, а през последното десетилетие от управлението на императора — и крайбрежието на Испания. Много бързо след смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени завинаги. Постепенно Балканите са разорени от нашествията на готи, хуни и авари, след което са колонизирани от славяните. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от българите.

В края на VII век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканският полуостров. Във войната през 680 г., с възникналата преди няколко десетилетия Българска държава, империята претърпяла унизително военно поражение, и през 681 г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи и араби периодично заплашвали военно и икономически устоите на империята. През 717 г. при поредният арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българският хан Тервел по суша, на страната на ромеите, нанесли нечувано до тогава поражение на арабите. Това позволило на император Лъв III Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.

Не бива да се пропуска военния възход на Източната империя при управлението на императорите-иконоборци, по източните граници и фронта с арабите настъпва паритет а с петте си похода си срещу Дунавска България, Константин V я изправя пред унищожение. В крайна сметка победила опозицията на иконопочитателите обединили се около императрица Ирина и дребното духовенство, но отслабената от конфликта империя трябвало да се примири с няколко големи загуби...

Безспорно най-голямата трагедия в историята на Византия е превземането на Цариград от латинските рицари, предвождани от Балдуин, на 04.04.1204 г. Латините плячкосали целия град, нанасяйки огромни щети. Завоевателският им стремеж обаче, много скоро бил възпрян от великия български цар Калоян, който на 05.04.1205г. край Одрин разгромил латинската армия, изтребвайки цвета на западноевропейското рицарство. Византийската империя, която през това време била разделена на 3 отделни владения (Епирско деспотство, Никейска империя и Трапезундска империя) продължило опитите за възвръщане контрола над своята столица Константинопол.

Специална единица: Свещеник

Британци

В годините на ранното Средновековие Британия споделя съдбата на повечето европейски държави - тя е арена на невероятен брой нашествия и битки. Всъщност, хуните на Атила вилнеят в Европа по същото време, по което германските и датски племена мигрират към Британските острови. Към края на девети век населението на Британия се състои главно от представители на следните племена: англи, сакси, юти и келти. Южната част на Британия, населена от англо-саксонци получава името Angle Land (England - Англия), а северната част на острова получава името си от келтското племе, населявало я по това време - Скоти (Скотия - Шотландия). Много скоро в южна Британия се заражда една забележителна култура, чиито корени идват от севера - цивилизацията на британците. Докато мисионери разпространяват християнството сред много от тези нови заселници, други от тях се забавляват с истории за приключения и храброст, най-вече като слушат легендите за крал Артур и приказките за Беоулф.

През втората половина на Средновековието самата Британия осигурява многобройни възможности за приключения с меч и сабя. През девети век викингите започват да атакуват крайбрежието на острова. Почти двеста години по-късно Вилхелм Завоевателя и норманите завладяват короната на Англия. Малко по-късно започват кръстоносните походи, по време на които самият крал на Британия Ричард Лъвското сърце демонстрира своята сила и храброст в светите земи. След това във Франция избухва Стогодишната война. Използването на стрелци с голям лък от страна на англичаните допринася за значителните им победи в началните стадии на войната. Франките обаче, предвождани от Жана д’Арк, успяват да отблъснат британците от територията на Франция.

Специална единица: Барабанчик

Араби

Според мнението на историците древните семитски племена, от които впоследствие се сформира древноарабската общност, още през 2 хилядолетие пр.н.е. населяват територията на Арабския полуостров (Арабия). Първите арабски държавни образувания възникват в северния край на полуострова и в Централна Арабия. Към V-VI в. арабските племена съставляват по-голямата част от населението на Арабския полуостров. През първата половина на VII век, с възникването на исляма, започват арабските завоевания, в резултат на които е създаден Арабският халифат, заемал големи територии от Индия до Атлантическия океан и от Средна Азия до Централна Сахара. Арабите оттогава имат слава на добри лекари, математици и поети.

В Северна Африка населението, говорещо на близките към арабския семитски езици, сравнително бързо се арабизира, възприемайки езика, религията (исляма) и много други елементи от културата на завоевателите. Едновременно с това протича и обратен процес на възприемане от араби на елементи от културата на завладените народи. Формиралата се в резултат на тези процеси арабска култура оказва голяма влияние върху световната култура.

Арабският халифат, в резултат на съпротивата на завладените народи и на ръста на феодалния сепаратизъм, към X век се разпада на отделни части.

Специална единица: Еничар

Латвийци

Територията на Латвия бива населена още 3000 пр. Хр. от протобалтийски племена, които се установяват по бреговете на Балтийско море. До 900 г. сл. Хр. се оформят четири групи балтийски племена. Латвия става известна по европейските земи с кехлибара си, с който търгува с Древна Елада и с Римската империя.

През 1180 година пристигат Християнски мисионери, но местните жители оказват сериозна съпротива, което налага изпращането на германски кръстоносци.
В началото на 13 в. се развива конфедерация от феодални княжества, наречена Ливония, която включва Латвия и части от днешна Естония, а основният търговски център е град Рига.

Специална единица: Карвед

Бонуси:

Руснаци

Началото на руската история е тясно свързана с източното славянство. Първата източнославянска държава - Киевска Русия, приема християнството от Византийската империя през 988 година, като този акт води до възникването на характерната за следващия век руска култура, в която се смесват славянски и византийски елементи. Киевска Русия постепенно запада и през 30-те години на XIII век идва и крахът ѝ, под напора на Монголия. По това време множество местни владетели се борят, за да запазят културното и политическо наследство на Киевска Русия.

Специална единица: Обсадна кула

Бонуси: